Но как намерил място този езически образ сред светците и светиците на източното православие в една живопис от средата на XIІІ век? Всъщност Афродита е представена в една сцена от житието на Николай Мирликийски. Той е бял епископ в град Мира в Ликия през ІV век – време, когато християнството взима надмощие и от равноправна с езичеството религия се превръща в господстваща. Сред най-ревностните борци против езичниците, които църквата наричала идолопоклонници, бил и епископ Николай. След смъртта си той е провъзгласен за светец. В житието, съставено за да обезсмърти неговите чудеса и благочестиви дела, влиза и борбата му за унищожаване на храмовете и статуите на езическите божества.

От житийните текстове тези сюжети са минали в църковната живопис. И тъй като Боянската църква е посветена на Св. Николай, на свода на първото отделение са изписани осемнадесет сцени от житието – от детството до смъртта му.

Сцената „Разрушаване на идолите“ се изписва рядко. В България не е известен по-ранен пример от този в Боянската църква. В нея участва самият Св. Николай. Той е нарисуван в дясната страна на правоъгълното поле, прав, облечен в епископски одежди. С властно движение на ръката той заповядва разрушаването на „идола“. Въпреки че главата му е обиколена със светъл нимб, а фигурата е едра, тя не доминира в сцената както поради мястото си в края, така и поради тъмните тонове на дрехата.

Другите две действащи лица изпълняват заповедта на епископа. Те са застанали от двете страни на пиедестала, на който стои статуята на Афродита. Единият замахва с чук, а другият държи дълъг пръст с кука накрая и се опитва с нея да събори статуята.
Но тя е нарисувана права, незасегната от гнева на епископа и от ударите на двамата мъже. Художникът съвсем съзнателно постига това впечатление. Преди всичко той поставя статуята на Афродита в центъра на сцената. Рисува я със светли тонове, които я открояват още по-силно – тя просто излъчва светлината на топъл мрамор. Покачва статуята не на обикновен постамент, а на висока колона. Ние не виждаме действието „разрушаване на идола“ осъществено. Напротив, рушителите изглеждат безпомощни, въпреки своите силни жестове. Те са като мрачни пигмеи в нозете на прекрасната богиня. А тя тържествува недокосната от ударите.

И тук започват въпросите: какво всъщност е възпял със своето изкуство средновековният художник? Гневът на епископа и тържеството на църквата или красотата на античната статуя, идеята за божествената и вечна сила на самата красота. Нима не е било дързост от негова страна майсторското изобретяване на статуята на голата Афродита? От подробностите се вижда, че това не е съчинен от него образ, че той е виждал такава статуя, и какво чудно в такова предположение - та не се ли откриват антични статуи и в наши дни?

А през ХІІІ век древната българска земя е криела много творби на античното изкуство. И анонимният майстор на Боянската живопис навярно се е вглеждал с интерес в тези послания на свои събратя от други времена.

Известно е, че живописта на Боянската църква, създадена през 1259 г. се счита за един от първите предвестници на Ренесанса. Разбира се, най-силният аргумент за това е отношението на художника към човешкия образ, дълбоката и проникновена индивидуална характеристика на евангелския персонаж, наличието на портретни образи на ктиторите Калоян и Десислава.

Но към тези празници на ренесансовото изкуство може уверено да се прибави и този интересен и много значителен детайл – изображението на антична статуя, и то на голата Афродита. Да си припомним, че едно столетие по-късно не само италианската аристокрация, но и Ватикана украсяваше своите дворци с изровени от античните развалини статуи на богове и богини и че преклонението пред античното изкуство характеризираше италианското възраждане.