През 1913 г. изпълнителите на завещанието на братята Евлоги и Христо Георгиеви преценяват, че наличните средства - 15 милиона лева, огромна за времето си сума! - позволяват да се построят не само сгради за Университета и за висшето техническо училище, но още и за Народния музей и Народната библиотека. За последните две се запазва пространството между улиците "3 септември" и "Раковски", "Цар Освободител" /сега бул. "Руски"/ и "Аксаков".

Еферията "Евлоги и Христо Георгиеви" обявява международен конкурс за музея и библиотеката със срок 1 април 1914 г. Предвиждат се три награди - 4000, 2500 и 1000 лева и 1500 лева за откупуване на ненаградени проекти с интересни решения в тях. Наградените и откупени проекти ще бъдат собствено на ефорията и тя ще си запазва правото да използва най-добрите предложения в тези проекти, а не да следва без отклонения проекта, получил първа награда.

В журито освен български представители, било предвидено да участват по един представител на архитектурни корпорации в Париж, Виена и Милано.

През 1914 г. плановете за бъдещата сграда са вече налице, а през 1915 г. започват изкопите. Обаче войната, в която е въвлечена и България, прекъсва започнатото дело.

Въпросът се повдига наново многократно, тъй като Бююк джамия, където музеят е настанен през 1900 г., е съвсем неподходяща за пазене и излагане на растящите фондове на Народния музей. През тези години в този музей се създава и изключително ценна сбирка от художествени творби предимно от български ма йстори, от икони и стенописи.

Надеждите да се реализира строежът (срещу Военния клуб, както тогава се нарича сградата, означавана сега с четири начални букви на дългото си име), не са изоставени и през двадесетте години, и в началото на следващото десетилетие. Но Министерството на народното посвещение взима едно решение, което управата на Народния музей счита за временно. Към новата сграда на Народната банка се пристрояват две крила от двете страни на джамията, които да бъдат за нуждите на музея. Това "временно" положение се запазва досега.

Може би днес, при сгъстената и много по-висока от някога застройка на центъра, е благоприятно запазването на свободно градинско пространство на мястото, предвидено някога за Народния музей. Полузасипаният изкоп също не е неприятен за гледане - той си има своя красота.

Не може да се отрече обаче, че празнината остава незапълнена в друг смисъл. Колкото и майсторски да са свързани банката и джамията, двете крила не са задоволили нуждите на музея. който днес се именува Национален археологически музей. Нo не е само тази празнина. Зеят незапълнени острите нужди и на други столични музеи. Старият конак, преустроен после в дворец се споделя от Националната галерия и Етнографския музей, без да задоволява нито един от тях. /Преди няколко  дни падна таванската мазилка в залата на Етнографския музей, където е уредена малка изложба след дълго затваряне на експозиционните зали. Затова сега и тя не може да се посещава./ Няма сграда Националният политехнически музей. Срам за столицата е положението на Музея за история на Coфия. Градската галерия е в приспособени помещения, недостатъчни и непригодни за съхраняване на фондовете.

Наистина, много средства бяха изразходвани за възстановяването на изгорялата през бомбардировките сграда на Държавната печатница. В нея бяха настанени сбирки от чуждестранно изкуство. Спасена бе от разрушаване ценна стара постройка, известна на софиянци като "арсенала". Това стана, за да се постави вътре едно дарение от кристали, към което са добавени и наши колекции. Претенциозното име на музея - „Земята и хората“ - мъчно може да се разчете в експозиционните зали. Съчетанието от кристали и сега създадени стенописи, които трудно се възприемат в това пространство, не отговаря на името. А и човек се пита: това ли бяха най-острите нужди на музеите в София? Кризата, до която са доведени нещата, рефлектира сега в криза около въпроса за Съдебната палата, където бе настанен Националният исторически музей.

Занемаряването на столичните музеи е тежка грешка, чиито лихви се трупат. Ние често пишем и говорим за нека, които музеят не може да покаже. Но словото ни не заменя непосредствения контакт с музейните ценности. И изведнъж се оказва, че зеещите дупки са толкова много, та трябва сериозно да се обмисли, коя и как по-напред да се запълва.

Иначе ще платим скъпо това откъсване на човека от изворите за духовна храна, за родолюбие, за светли минути на душевна наслада. Пътищата на разрушенията не са директни, нито връзката с последиците от тях. Не е толкова очевидно и лесно за разбиране – как една или друга липса от този вид се отразява.

Ано се вярва наистина във въздействието на ценностите, съхранени в нашите музеи, трябва да се намери място за срещи на българския гражданин с тях. Тези ценности нямат нужда от скъп декор, /той дори им пречи/, а само от нормални за един съвременен показ условия.