Поводът за запознанството ни беше, че някой трябваше да издаде нейната книга за София – много се бяха пробвали, но изчезвали и после не се чувало нищо за това какво се е случило с тях. Затова се обърнала към издателството на моя университет, където професорът, с когото работех, й беше близък приятел и за нейно щастие – президент на университета. Достатъчно важен, за да отговаря на висотата й. „Не го харесвам“, отричаше се от него тя, „накара ме да запиша спомените си, а когато му ги дадох да ги прочете, каза да спра, били страшни и излизали извън действителното.“ Така тя се яви пред мен в реалния си образ – крехка и стара, свита на едно кресло, и преди да ми подаде костеливата си ръка, отбеляза първото си правило: „когато се подава ръка, тя трябва да се стисне силно, не обичам, когато някой се изплъзва.“

Бях направила много книги. Щях да направя и тази „София от древността до нови времена“, книгата на главния археолог на София, Магдалина Станчева. Някъде далеч и мъгливо в съзнанието си пазех хубав спомен от разкопките между ресторант „Рубин“ и „Св. Неделя“, където родителите ми ме водеха, и сега той изплуваше така, сякаш я бях познавала винаги. Спомнях си триъгълната кула в магазин „София“, около която беше разположен спортният щанд, от който ми купиха ски – и една карета, която имаше специално място в един от подлезите. Засега обаче щях да си мълча за тези неща, тя имаше дълга история, която започваше от ранния палеолит на площад „Александър Батенберг“ – аз трябваше да направя книга, а дори не знаех накъде беше отпътувала каретата от подлеза, след като пораснах.

Археоложката на София беше изплела мрежите си между книги, награди, включително и по стените, старинни мебели, изписани листове насам и натам, картини и огромни кактуси, с които сигурно живееше в разбирателство. Всичко това погледът ми улови, когато прекрачих прага на къщата й за първи път, а тя се шмугна към кухнята, единственото място, върху което нямах поглед. „Ела да видиш какво имам“ – каза. Тръгнах след нея и видях стар сиамски котарак, който сам пие вода от тънко течащата струя на чешмата, „От 12 години живеем заедно. Винаги пие сам вода. Не си виждала друга такава котка като Мури“, погледна тя със задоволство и ме отпрати в дневната. 

Като войник от царската войска, без да ми разказва, пъхна в ръцете ми една разпечатка на текста и една стара дискета, каквато вече не се използваше, а когато попитах за илюстрации – започна да се суети, да отваря чекмеджета, да вади и прибира, докато накрая подаде няколко черно-бели снимки и каза: „Това е. Да ви видим.“ Котаракът, разбира се, беше абсолютно на нейна страна – гледаше подозрително, уж си стоеше мирно, а непрестанно се опитваше да ме захапе. „Той е изключително интелигентно коте, но не обича чужди хора“, виждаше го тя и тържествуваше.

Събрах най-опитните си приятели, обикаляхме по институции и църкви, по подлези и площади, за да направим най-красивите снимки. Директорът на „Стара София“ само прехапа устни и тръгна с ключ в ръка, когато му казахме, защо трябва да снимаме триъгълната кула на Сердика, която беше заключена в едно празно и тъмно помещение. Успяхме рано сутринта да проникнем в една столична дискотека, в която пък се намираше част от крепостната стена, сега превърната в модерна винарска витрина – охранителите, целите в татуси, току-що приключили работа, почти заспали, ни заключиха вътре и надълго и широко разказвахме кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Историята за старата строга археоложка определено ги впечатли – „Да си сипем по един бърбан?“ – предлагаха ни те. Разрешение получихме и от най-страшния свещеник на Ротондата „Св. Георги“, за когото ни предупредиха, че не дава нищо да се снима. Бяхме виждали изображения на ангела от Ротондата, щяхме да го щракнем бързо, но когато застанахме под купола – никакъв ангел не се виждаше и се наложи отново да питаме свещеника, който пристъпи като спасител към невежите - „къде сте тръгнали“, питаха очите му, докато ръката му сочеше накъде да завъртим глави. Разположихме снимките в текста и с трепет от изживяното го представихме на великата археоложка. Тя погледна, взе една химикалка и задраска всички снимки, с изключение на тези, които сама беше дала. Войната по издаването на книгата започна. 

„Няма да стане книга“, казах на моя професор, веднага щом се прибрах в университета. „Няма да стане“, отвърна той, докато прелистваше с неприкрита усмивка страниците със задрасканите илюстрации, „но спрете да й показвате и работете смело, ще й дадем книгата, когато бъде отпечатана – само така ще стане“. Точно това исках - да я отлъчат, за да не пречи – и да си подпиша смъртната присъда, съответно. Нямаше ден, в който работейки по страниците, да не си представям също така образно и срещата си с нея. Успокоявах се с това, че имам право, ние сме университет, автономна институция, и освен това измислих как да понеса по-леко удара, който нямаше да ми се размине. Предстоеше конференция в нейна чест – с много гости от цял свят. Тя щеше да е видяла книгата преди да види мен, аз щях да се появя тогава, когато конференцията вече е започнала, за да не може да ме нападне. Като днес си спомням как стана права със самото ми отваряне на вратата, как скочи от мястото си на първия ред, ректорът на университета, който е на катедрата, спря да говори, а всички очи се насочиха към нас като към тореадори на арената. 

- Къде се загуби? – изкрещя тя - Търсих те. Звънях. Книгата! Благодаря. Всички ще ми завиждат! – и тръгна към мен, докато другите започнаха да й ръкопляскат. 

Така най-неочаквано тя ме покръсти в купола на нейното приятелство. Започнахме да излизаме заедно - „Знаеш ли къде живея?“, „Идвала ли си вкъщи?“, „Хайде, ела на ул. „Йерусалим.“ Нещата стигнаха дотам, че един ден, докато пиехме кафе, тя каза:

- Знаеш ли какво – аз скоро ще умра, и искам ти да вземеш Мури. 

Заклех се, че ще го взема. 

След време отново повдигна темата:

- Да знаеш, че няма да взимаш Мури, подарих едно много красиво палто на една моя дългогодишна приятелка – и тя ще го вземе.

- Добре! – казах.

Мина около година, преди отново да заговори за съдбата на Мури:

- Онази, помниш ли я, дето и подарих палтото, Мури няма да е добре при нея, оттогава не ми се е обаждала, затова ти ще го вземеш. 

Приятелството ни продължи дълго – повече от десет години, до край и безкрай - сякаш поради някакво усещане на някакво тайно и несподелено ниво, което и двете стаявахме, и което можеше да се сподели само така – като се усети. Но имаше и втори конфликт между нас. Тя умря и се разбра, че не искала нито некролог, нито да бъде погребана с почести. „Направете го, напишете“ – каза моят професор – "това се прави за живите“. Въпреки волята й входовете на всички университети, всички църкви и музеи, за които тя бе воювала, осъмнаха с дългия In memoriam, всички вестници и телевизии, всички сайтове. Погребението беше тихо, под купола от плачещите клони на октомврийското гробище – сред жужащи мушици и последни цветя, приказно също като в „близката горичка“ – тя като светулка в ковчег – и шепа хора – професорката по латински, писателката на детски приказки, магьосницата, докторката, художничката на картички, съседката-историчка и нейната дъщеря – шепа хора като в илюстрация от детска книжка. Не плаках – беше толкова красиво – целият дух - и тя - доволна – най-накрая щеше изцяло да се отдаде на пръстта, да заплува в мокрите недра на земята.

- Добър ден, Бог да прости.

- Царство небесно. Отлетя.

- А Вие коя сте?

- Аз ли, аз съм тази, която трябва да вземе Мури. 

Взимането на котарака беше истинското разделяне, тогава плаках, ревах, двамата с Мури, легнали на пода пред апартамента, вихме като вълци – той, с големите си очи, останал без нея, аз, която не съм тя, духът й, който се разсейваше във въздуха, замръзващите по полиците книги, които вече нямаше да бъдат четени – „Зайченцето бяло“ на Леда Милева, чиито корици виждах през мокрите си очи. „Обича да се крие в гардероба“ – беше ме предупредила тя. И той се скри, докато не измислих как да го изведа - давах му да помирише изписаните от нея страници и той идваше. Беше писала така, както някога беше взимала лопатата, за да откопае костите на скелетите, живота от под земята. Страници, страници, страници. 

Главният археолог на София мразеше грубите реставрации, обожаваше автентичните детайли. Отивахме в любимата й пицария, прибирахме се бавно, купувахме храна на котката. Пишеше с големи букви, превеждаше от френски, правеше вкусна содена питка, разказваше ми как си пишели писма с Леда Милева, как „Пирът“ на Платон й го донесъл баща й от Белград. В съзнанието ми още се произнасят думите й "Колко столици биха си продупчили центъра само защото една църква е със 70 см по-висока от повърхността?" Понякога плащала тайно от джоба си на работници от строежите, за да и помогнат. Показваше ми окраската на открити от османско време лули, с майсторски изработени миниатюри. Казваше ми, че не пуши, но че пушенето с тези лули е било същинско удоволствие за притежателите им. Любуваше им се. Питаше ме дали пуша. „Запали си – ми казваше, за да си представим как са ги пушили“. 

В живота й имаше и един мъж, който я беше изоставил, а тя не го изостави до смъртта си. Един от воалите на нейната магичност и острота беше именно от него. Разказвала ми беше какво ли не – но никога не беше споменала, че след раздялата им той е имал дете. А тя беше изгубила своите деца по време на бременността. Така се беше вградила в археологията, че в последните си години мислеше, че е загубила децата си в профилите на разкопките. Един ден тя ми разказа, защо моят професор не е харесал книгата със спомените й – „когато загубих близнаците – каза тя – в изкопа – аз сама прегризах пъпната връв“ - разказа го така, както не се беше случило, но както го усещаше в сърцето си. Като жена. Като вълчица. 

Не преставам да изпитвам желание да излезем и да си поръчаме по едно суфле – нейният любим десерт, за който дълго се чака, но удоволствието от вкуса му е божествен – точно като нашето приятелство. Но тя вече е прашец, бъдеще, бъдеще за други ръце, които няма да позволят да изчезнем завинаги. На фона на всичките й големи открития, без които София нямаше да бъде същата – аз без нея също нямаше да бъда същата – без дълбоките й очи, коса като глухарче, светлосиня рокля, с преметнатия през рамото орден на София. Не зная дали тези, които присъждат отличието „Почетен гражданин на София“ могат да си представят какво означаваше този орден за нея и с колко гордост и любов тя го премяташе през рамото си. И сега е пред очите ми - отваря с трепет кутията, разгъва светлосинята лента, затова и роклята е светлосиня – за да се слеят, за да станат едно небе, и казва: 

- Виж ме! 

***

Началото на дъждовен юни – опитвам се да се събера, като за целта гледам да не си спомням нищо, да не мисля за нищо и да не реставрирам в подробности детайлите на живота си. Да се държа сякаш нищо не се е случило – така, както един ден ще ни открият – без спомен от думи и движения на любов – няма да знаят какво вино сме пили, с кого сме се срещали, за какво сме плакали, или сме се заливали от смях, преизпълнени и щастливи – ще бъдем само скелети, по чиито кости ще могат да идентифицират пола, възрастта и най-много приблизителен социален статус – ако е останал някой пръстен върху костите на пръстите. Няма да знаят какви пъпни връви сме прегризвали в душите си. Обичах да ми рецитира финала на скалния надпис на Мадарския конник, заставайки като истински хан Тервел: „С мен императорът победи добре!“, както и да ми звъни сутрин рано, за да ми казва, че е жива, но че като умре - няма да има кой да ми звъни вече. 

Разтварям един от археологическите й дневници - и тогава времето е било дъждовно, и е важно да има някой, който да се погрижи за костите на скелетите.