|
|
|
| СТЕНИ, КУЛИ И ГРАДСКИ ПОРТИ |
|
Издателството на Нов български университет представи на български и на английски език книгата “СОФИЯ – ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НОВИ ВРЕМЕНА” на големия български археолог и изследовател ст.н.с. Магдалина Станчева.
Така може да започне разказът за всяка книга. Само, че при тази книга, това изречение трябва да се превръща в “градска порта” към един много важен човек и един много важен град. Те си приличат – Магдалина Станчева и София. Не крият възрастта си, но някак в последно време изглежда, че крият себе си. Днес има достатъчно неща, заради които са ни нужни стени. Но те си приличат не само по стените, но и по кулите – който ни извисяват... |
 |
Докато чета книгата й разбирам в реалност какво означава – да живееш в паралелни светове и да се чувстваш като във филм – като в “Смело сърце”, като в “Айвънхоу”, като в някаква машина на времето – в която докато се пренасяш през епохите, освен видимия, виждаш и невидимия свят, в който живеем. Тази машина на времето ме смалява и изпраща при разкопания софийски център, където гледам как истинските археолози покриват с найлон един подземен град точно до Рубин, връща ме в приземния етаж на магазин София, където ските се продават точно до една стена на стария Средец и още по-назад в златния подлез с каретата на Пепеляшка - “Ето тази карета е направена от тиква!” – казва баща ми, и след това тръгваме да разглеждаме замъците, а накрая с рев, едвам ме извлича от подлеза. Толкова добре си спомням този подлез – блестящ като златна тиква, като приказка, като огън, като роклята на Пепеляшка, че даже не си спомням какво имаше отгоре – в горния свят.
Сега за тази приказка ме подсеща Магдалина Станчева. Не зная от къде да започна и не зная как да я понеса, не зная как от приказката й да направя книга. Не зная и също така как да запазя самообладание, докато ми разчита камъка, който стоял на Източната порта на Сердика: “На добър час! Най-великите и божествени императори цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха... крепостни стени на Сердонполис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан”, и който - легендарен къс от времето, днес стои, наполовина черен, незначителен и запустял във вече смрачения, мръсен и студен софийски подлез, свързващ Министерския съвет, Президентството и Народното събрание на Република България.
Не ми се говори.
Дано златните й приказки да успеят да излекуват и съживят моята пияна до болка душа, по тъжна от всички мъртви коледни елхи на света – както би я определил Буковски. Магдалина Станчева има много снимки и много възстановки на различни обекти, защото - както казва – е разкопала цяла София. Понякога и тя по Буковски – плащала тайно от джоба си, на различни строителни работници, които копаели по улиците, за да дойдат и да и разкопаят малко на мястото, на което искала да върне времето назад. Затова така добре знае всички “Софии” от всички времена. Очите и блестят като звездите над златната карета – разказва ми всяка една снимка, все едно, вади историите си от пълно гърне с жълтици. Подавам и изображение на златен съд, а тя разказва, сякаш го държи в ръцете си: “Извикаха ме в полицията, защото един човек намерил шапка от жълта тенекия. Когато отидох там, беше останал само дежурният полицай, на когото я беше предал. Ръцете ми се разтрепериха при вида й. Каза да я взема. Отговорих му, че не мога да я взема така. Той каза, че ще ми я увие във вестник. А аз поисках охрана. Така я занесох в затворилия вече музей, в който ме чакаше само директорът. Дълго я разглеждахме. Беше уникална...”
Чета книгата й: “Златният съд, известен вече в науката като златната купа от София, тежи 1050 грама и е изработен от самородно злато с проба 23,6 карата – т.е. от почти чисто злато. Купата има форма на сплескана сфера с максимален диаметър 27 см. Ниското цилиндрично гърло е украсено с два изпъкнали ръба, с коси нарези и полукръгчета, а по тялото се спускат широки изпъкнали ребра. На дъното в техника au repoussé са изковани концентрични кръгове и ямички, свързани с изчукани с фин пунктир спирали. Тази украса е трябвало да се вижда, когато се пие от купата, навярно при ритуални тържества. Софийската златна купа е между най-древните тракийски златни съдове заедно със съдовете на световно известното Вълчитрънско съкровище. Тя може да бъде и много по-стара от медния котел. Тя е произведение на ранната тракийска торевтика, която няма нищо общо с нейните късни изделия. И по големина софийската купа остава уникална. Надминава я само големият двудръжен съд от Вълчитрънското съкровище, но той е твърде различен. Преди няколко години в Историческия музей в Плевен постъпи една значително по-малка златна купа, също случайна находка, близка по форма, но с украса подобна на букели. За съжаление този съд е лишен от археологически контекст и не може да улесни датирането. Софийската златна купа е изработена много майсторски чрез изковаване от златен лист. Нейната форма с едри изпъкнали ребра сякаш подражава на голям земен плод, на тиква.”
Настръхвам.
Вървя по улици и площади, с които съм свикнала и в които обикновено не виждам нито красотата, нито невзрачността. Спомням си, как Райна Кабаиванска веднъж ми каза, че в София е красиво, когато вървиш по улиците, стига само да не вдигаш глава нагоре – където красивото продължава в прашни и олющени сгради, за които никой не се грижи. Вървя, изтрита от собствените си настроения и от времето, което прелита над златните длани на Света София. В очите и са кацнали птици. Понякога си мисля, че обичам София, поради три причини – 1. улиците с кестените, които виждам, когато се връщам от море, 2. Витоша – която е като стена и 3. трите църкви в центъра – християнската, мюсюлманската и еврейската – защото са символ не само на съвместяването и толерантността, а защото по някакъв начин символизират и нещата, които са “над” днешното ни настроение. Вървя и зная, че за това място са писали още Херодот и Тукидит. Вървя по улиците и зная, че под мен, в този град, на дълбочина десет метра има истинска стълба на времето, че тук, още през неолита хората са знаели, значението на пътя и кръстопътя, че площада на Св. Неделя е леко повдигнат, защото отдолу се намира една от най-големите древни сгради – преториума. Вървя - “кули и градски порти, малки църквици и антични улици се появяват неочаквано като неоспорими свидетелства за дълбоката древност на това място”. Моите славни тракийци, които не са “безопасни веселяци”, моят Сердонполис, наречен още “най-блестящ”, от който, в моите улици днес, се преплитат “запазени по-малки или по-значителни участъци от осем сердикийски улици”...
Магдалина Станчева ми казва, че цяла седмица ходила на лекциите на проф. Богданов, разказвам й за неговия форум и си говорим нещо за Херодот, след това тя продължава приказката си, показвайки окраската на открити от османско време лули, с майсторски изработени миниатюри. Казва ми, че не пуши, защото цял живот е прекарала по земята, но че пушенето с тези лули е било същинско удоволствие за притежателите им. Любува им се. Пита ме дали пуша. Говорим си за Вера Мутафчиева и за Джем. Аз пуша, за да мога да понеса паралелните светове. Обещавам й да я науча да работи на компютър, за да пише във форума, а и да си пишем по skype. Някак си не искам приказката да свършва. Тя пък не иска музеят на София да се прави в Централната баня, тихичко ми казва “тази баня трябва да работи, тази вода е събрала хората, изворите са направили града и заради изворите той е оцелял до днес...”
“Колко столици биха си продупчили центъра, само защото една църква е със 70 см по-висока от повърхността?” – ме пита тя. Не просто приказка, фактологичният й разказ, задържа здраво към действителността. Въпросът и проехтява като камбани от различни църкви, израстващи в различни времена от стълбата на времето, скрита под София... отеква като “ако аз зная едно цвете, което не съществува никъде другаде освен на моята планета, нима това не е важно ?!...”
Велика е. А тя казва, че не е, и ми показва да видя очите на ангела от ротондата “Свети Георги”, прошепвайки озарена – “Ренесанс преди Ренесанса, вижте го!”. Казвам и, че не са ми пуснали да снимам църквата отвътре, а тя ми обещава разходка от Кръглата кула при Западните порти, до “затворения лъв” на базиликата “Света София”, до Бююк-джамия и Боянската църква – за да снимаме. Радвам се, че точно ние ще правим нейната книга. Радвам се, че точно на Нов български университет е подарила библиотеката и архивите си. Те също са като стълба на времето и като приказка без край. Радвам се, че я има и че е толкова библейска и толкова истинска, че може да срази ледовете, сред които живеем. Показвам и една снимка с античен зид и тя отвръща веднага – “хипокауст – съвършена отоплителна инсталация!”.
Тя знае този град наизуст.
Смеем се и се връщаме към любимата й история по действителен случай. Любима, и на мен: “когато някога строили Партийния дом, тя правела разкопките в подлеза, при които попаднали на античния град. Продължили по-дълго, отколкото било предвидено. Това не се харесало на шефа на строителите на монументалната сграда и той я натопил на Пенчо Кобадински. Когато той лично дошъл да провери нещата, Магдалина Станчева се показала от руините, застанала до двамата мъже и казала:
“Другарю Кобадински, нали не искате да бутнем тези стени, кули и градски порти, през който Хан Крум е влезнал в Сердика?”
Питам я, дали го е измислила, за да го излъже, а тя ми отвръща “Не съм. Това е истината. Наистина Хан Крум е влезнал от там”, и ми разказва.
Тоталитарният лидер й дал пълна свобода – ако въобще може така да се каже - за нея, която носи в себе си не само пълната свобода, но и пълната сила на времената, на пътищата и на изворите, на стените, кулите и градските порти - силата и свободата на човешкия дух...
Чета книгата й. И летя.
Веселина Василева |
|
| |
|
|
